Хората с
гигантизъм или акромегалия не са високи
или едри, защото така искат или
защото някак са го постигнали със силата
на волята си. Те са подвластни на хормоните. Както казах, за всеки, който има дори половин мозък, това е очевидно.
Никой не го
поставя под въпрос. Никой не вини тези хора за това, че се нуждаят от ушити по мярка дрехи или
други адаптации в начина си на живот.
Никой не казва:
„Е, ако просто не бяха пораснали
толкова… ако само не се бяха оставили
да станат толкова високи, нямаше да бъдат в това положение.“ „Нямаше да имат проблеми, ако просто не бяха толкова
високи, а бяха по-ниски.“ Никой не говори такива идиотщини,
защото хората разбират, че тези неща не могат да се контролират.
Тогава защо,
когато става въпрос за растежа на човешкото тяло на ширина, а не на височина,
изведнъж всичко опира до воля, дисциплина и „калории“? Защо не се отчита по-масово, че хоризонталният
растеж на тялото е следствие от хормонални дисбаланси точно както вертикалния?
Защо толкова малко
хора го разбират?
Един човек, който наистина
разбира това (освен мен и вероятно освен вас,
скъпи читатели), е гениалната сертифицирана медицинска сестра, която се
представя с псевдонима „Woo“ (запознах ви с нея в тази статия). Тя често си излива яда пише на тази тема. (Ето две от любимите ми статии от блога й, които имат отношение към този
въпрос, и двете със страхотни заглавия:
Калорийният баланс: защо въобще приемаме тази идея? Тя е
очевидно погрешнаи напомнящата статия в средата на седмицата: Привържениците на идеята за калорийния баланс са късогледи. Ако
отхвърляте невроендокринните причини за затлъстяването, винаги ще ГРЕШИТЕ.) Бързо предупреждение, ако случайно прочетете двата текста: Woo изказва наистина уникални и възхитителни идеи за всичко това, но трябва
да посвикнете със стила й, ако не сте чели блога й. ;-)
Друг човек, който наистина
разбира от тези неща, е д-р Джейсън Фънг.
Всъщност той има
фантастична серия в блога си, озаглавена "Хормоналната теория за затлъстяването". (Тя вече има над 20 части, всяка от които е едновременно образователна и забавна, а, за щастие, д-р Фънг е
много по-лаконичен, така че би ви отнело кажи-речи същото време да прочетете цялата тази серия, колкото да прочетете
две или три мои статии, ха-ха!)
Д-р Фънг изтъква
при участието си в различни подкасти, че е известно, че определени лекарства
причиняват напълняване. Преднизонът, например, който е
синтетичен кортикостероид/синтетичен кортизол.
Защо той причинява
напълняване? Няма калории.
Ако напълняването
е резултат от прием на повече калории, отколкото се изразходват, защо едно
хапче без калории ще води до
напълняване? Защо естественият
кортизол води до напълняване? Хората, които страдат от синдром на Кушинг (или болест на Кушинг, дължаща
се на тумор на хипофизата, който кара надбъбречните жлези да бълват големи
количества кортизол), често са с наднормено тегло. Защо високият кортизол да води до напълняване?
Та той не съдържа калории.
Защо редовното
недоспиване допринася за напълняването?
Недостатъчният сън
няма калории. Поговорете си с някого, чиято щитовидна жлеза се е скапала и той не може
да отслабне, колкото и да спортува и колкото и стриктно да следи храненето си. Защо се получава така? Ниската щитовидна функция няма калории.
Общото между
всички тези неща е, че променят хормоналната среда в организма.
Това няма нищо
общо с волята и дисциплината (ВиД).
Писала съм за това
и тук и тук, и тук.
(Добре де, да, има
общо с ВиД, защото, за да промените
хормоналната среда, трябва да избягвате храни и модели на поведение, които допринасят за подивяването на хормоните,
а това със сигурност изисква малко ВиД.
След малко ще
обясня по-подробно какво имам предвид.)
Споменах кортизола
и щитовидните хормони. Бихме могли да добавим тестостерона,
растежния хормон, ДХЕА, естрогена и прогестерона, а също и хормоните, които влияят върху енергийното поведение на
организма. (Тоест, как тялото използва енергията,
която извлича от храната. Под „енергийно“ нямам предвид да си
балансирате чакрите и така нататък...)
Така че в този
процес са намесени много хормони, но да се съсредоточим върху един - главния
- върху който имаме най-много контрол.
Доста трудно е да
упражняваме пряко влияние върху
нивата си на ДХЕА или прогестерон.
Не казвам, че те
не са важни, но когато става въпрос за най-силно влияние върху начина на използване на енергията в организма и
като се има предвид, че самите ние можем да влияем най-много върху него,
наистина всичко се свежда до един хормон.
Сигурно вече сте
се досетили, че говоря за инсулина.
(Помнете: Виновен е инсулинът, глупако!) Инсулинът помага да контролираме дали нутриентите да се използват под
формата на окисление („горене на калории“), или под формата на складиране, а
когато говорим за складиране, то става преимуществено под формата на
триглицериди в мастната тъкан. (Инсулинът е необходим и за
„складиране“ на аминокиселини под формата на скелетни мускули, но това не е
същото складиране, каквото се осъществява
в мастната тъкан, а и темата ни сега не е точно тази, затова забравете, че съм
го споменала. Исках само да уточня, че инсулинът има и някои
положителни и много необходими ефекти [като например изграждане на мускулите],
защото обикновено наблягам само на вредните.)
Високите нива на
инсулин водят до натрупване на телесни мазнини.
Това го знаем. Лекарите го знаят. (Или поне високият инсулин води до натрупване на телесни мазнини при някои хора. Наистина има хора, които са изключение, защото, без значение по каква
причина, не натрупват телесни мазнини
в условия на хронично повишен инсулин, но помнете както и преди съм ви опявала, това не
означава, че тяхното здраве не се влошава под други форми вследствие на
хроничната хиперинсулинемия.)
Защо инжектирането
на инсулин кара страдащите от диабет тип 1 да престанат да разграждат мастната
си тъкан и да отслабват неконтролируемо?
(Т.е. помага им да
поддържат и дори да уголемят мастните
си депа.) Защо инсулинът действа по този начин? Той няма калории.
Така че, ако
обичате, може ли да спрем да се преструваме, че поддържането и уголемяването на
мастната тъкан се контролира само от калориите
и че, стига само да успеем да накараме хората да приемат по-малко калории, всичко ще бъде наред?
Окей, да се върнем
към инсулина. Знаем, че инсулинът (често) кара хората да натрупват
мазнини и действа като голяма преграда пред намаляването
на телесните мазнини. Затова (за много хора) напълняването е
хормонален проблем.
И какво от това?
Ами, най-важният
извод от всичко това е, че, за разлика от хората с гигантизъм и акромегалия,
които не могат да контролират нивата си на растежен хормон, ние можем да контролираме инсулиновите си
нива. Телата на някои хора се справят по-добре с това по рождение, а други от нас трябва да
полагат усилия. (И ще трябва да продължим да полагаме усилия до края на живота си.) Независимо колко лесно или сложно е това, с изключение на редките случаи на
инсулином (секретиращ инсулин тумор), наистина можем да контролираме инсулина. По един или по друг начин, с нисковъглехидратно или кетогенно хранене, с циклично гладуване, със спорт и/или с
лекарства, можем да понижим нивата си на инсулин до стойности, при които
мастната тъкан отдава складираните в нея мазнини (сложният научен термин е липолиза), за да могат други клетки да ги използват като източник на
енергия.
Да, хора,
функцията на инсулина не е само да регулира кръвната захар. Една друга негова важна роля е да
възпрепятства липолизата.
Лекарите го знаят. Ендокринолозите го знаят.
Мамка му, аз съм
„проста“ нутриционистка, но и аз го
знам. А ако инсулинът възпрепятства разграждането на
складираните мазнини и някой си е поставил за цел да намали своята мастна тъкан, тогава, освен ако не съм глупачка и
нещата не са много по-сложни, отколкото си мисля, ми се струва, че понижаването на инсулиновите нива трябва да бъде
основна стратегия за отслабване, не е ли така?
Това, което не
мога да проумея, е как някой ще може
да понижи нивата си на инсулин, когато лекарите и нутриционистите настояват
този човек да консумира по няколко порции зърнени и други скорбялни храни всеки
ден – нали знаете, точно храните, които повишават инсулина най-много. Естествено, спортът и лекарствата могат да
помогнат, но все пак, освен ако не опростявам нещата до степен на
неточност, ми се струва, че най-лесната,
най-удобна и най-ефикасна стратегия
би била този човек просто да спре да консумира храните, които повишават
инсулина най-много. Така де, може да съм луда, но...
Както и да е,
точно тук волята и дисциплината влизат в употреба. (Казах ви, че се ще върнем към тях, и гледайте – трябваха ми само 10
абзаца!) За да намалите нивата си на инсулин, наистина ви трябват малко ВиД, но не в традиционния смисъл. Тоест, нямам предвид това: „Ей, дебелако, трябва да упражниш малко
воля, за да не се тъпчеш като
невидял. Зарежи чийзбургерите с бекон и си поръчай салата, лакомийо. А като така и така си започнал, прояви достатъчно дисциплина, отиди във фитнеса и пробягай 3-4 километра на бягащата
пътека, преди да изядеш тази салата, прасе такова. А още по-добре да са 6-7
километра. Трябва да си заслужиш
марулята, Хъмпти-Дъмпти!“
Да бе, НИЩО
ПОДОБНО.
Имам предвид
по-скоро следното: „В момента тялото ти „гори захар“. Това означава, че е зависимо от чести вливания на въглехидрати, за да ти
осигурява енергия. Но тъй като всичките тези въглехидрати
всяват хаос в инсулиновите ти нива, а високият инсулин директно пречи на разграждането на складираните ти телесни мазнини,
трябва да намерим начин да поддържаме нивото на инсулина ти ниско. Но точно защото си зависим от
честите вливания на въглехидрати, ще трябва да бъдеш силен, за да можеш да се
пребориш с тази зависимост, и да кажеш „не“ на някои храни, които вероятно са
ти любими: хляб, бисквити, макарони, гевреци, подсладени газирани
напитки и напитки с кафе, макарони със сирене, сандвичи с фъстъчено масло и
желе, понички и други. Знам, гадно е, но готиното в цялата
работа е, че ако успееш да събереш достатъчно ВиД за няколко дни (или няколко
седмици при някои хора), ще видиш, че тези храни ще ти се прияждат все
по-рядко, а след като инсулиновите ти нива се понижат, ще се „храниш“ от
собствените си телесни мазнини, така че ще имаш дори повече енергия, отколкото
когато си бил окован с вериги към въглехидратите и кръвната ти захар е
подскачала и спадала като луда. О, а споменах ли, че докато набираш нужните
воля и дисциплина, ще можеш да ядеш бекон, говежди стекове с разтопено масло
или синьо сирене, омлети с шунка и кашкавал, прошуто, печени зеленчуци с чесън
и зехтин, агнешки наденици и тъмен с шоколад с висок процент какао?“
О, какво лишение! О, божке, колко воля ще ти трябва! Как въобще ще оцелееш?
Така че да, наистина си трябва малко ВиД – отначало.
След като
„нисковъглехидратният грип“ премине, най-тежките симптоми на абстиненцията
утихнат и физическата зависимост от захарта е (почти напълно) преодоляна, този
човек няма да трябва да полага толкова усилия.
С други думи, наистина опира до калориите, но само в
този смисъл, че видът калории, които
приемаме, може да окаже огромно влияние върху броя на приеманите калории. (Например, представете си желирани мечета и пържола: след кое от двете ще огладнеете по-скоро?
[И ще ви се прияде
захар?]) Роб Улф има нова книга по тази тема, която ще излезе през пролетта на 2017
г.
Следователно,
когато „експертите“ ни казват да ядем по-често точно храните, които поддържат този порочен кръг (ако сред
вас има объркани, имам предвид богатите на захар и скорбяла храни, особено рафинираните зърнени храни [а още повече
зърнени
храни, окъпани в захар, и още захар]), ами, какво друго да очакваме?
Какво да правим,
когато хората спазват официално одобрените препоръки, но не постигат обещаните
резултати? Как да постъпим в такъв случай? Дали „да виним жертвата“? Когато хората спазват препоръките и не
постигат обещаните резултати, дали трябва да спазват тези съвети още по-стриктно – тоест, да ядат още
по-малко и да спортуват още по-усилено, за да приемат още по-малко калории, а да
изразходват още повече — или трябва да се запитат дали
препоръките евентуално не са сгрешени? Ако спазвате скапани препоръки и постигате скапани резултати,
това не означава, че на ВАС нещо ви има.
Ако наистина трябва да броим калории, тогава става въпрос (най-вече)
за калориите, които повишават инсулина най-много.
Или по-скоро за храните, които го повишават най-силно. (Казвам „най-вече“, защото не е вярно, че можете да консумирате неограничени
количества мазнини и да очаквате да отслабнете, дори нивата ви на инсулин да
остават ниски. Вярвайте ми, научих го по трудния
начин. [Много ти благодаря, майонезо!])
И така:
Дори ако вълшебната формула наистина
е „приети калории < изразходвани калории ---> отслабване“, нисковъглехидратното
хранене въпреки всичко побеждава. Всъщност, хората, на които не им е приятно да признаят, че
нисковъглехидратното хранене има към 800 положителни резултати, дори
без да е налице отслабване, обикновено излизат с аргумента,
че то не води до „метаболитно предимство“, както се изразява покойният д-р
Аткинс. Те твърдят, че истинската причина нисковъглехидратното
хранене да е ефикасно за отслабване е, че чрез регулиране на апетита и на
сигнализацията за ситост, хората от само себе си понижават общия си прием на
храна. Хм, да:
хората от само
себе си понижават общия си прием на храна. Нали хората, които вярват в мита за калориите, искат да правим точно това?
А ако е много
по-лесно да го постигнеш, като ограничиш въглехидратите (а не мазнините), то
това въпреки всичко трябва да бъде
основната препоръка за намаляване на телесните мазнини. (Е, бих могла да греша. Замалко да ме скъсат на изпита по
математическа логика в колежа, така че не съм гений на логиката или нещо
подобно, но мисля, че съм напипала правилния извод…)
И така, какво, по дяволите, значи това?
Нисковъглехидратното хранене действа. Можем да продължим да спорим до другия век (и безспорно така и ще стане) защо действа, но след като
„диабетлъстяването“ и свързаните с него заболявания заплашват да докарат до
фалит отделни семейства и цели държави, а хората губят толкова, толкова голяма част от качеството си на
живот заради последващата физическа, психологическа и когнитивна дегенерация и упадък,
тогава трябва да вземем мерки веднага,
а тези мерки са да кажем на хората, че едно от най-надеждните им оръжия в
борбата за оздравяване и възвръщане на жизнеността е нисковъглехидратното
хранене. Може да не е единственото ефикасно решение, но
когато на пациентите редовно се предлагат други възможности, сред които
веганство, вегетарианство, нискомазнинно хранене и много спорт, а да не говорим
за инвазивни и опасни хирургични намеси , значи
е крайно време лекарите и нутриционистите да зарежат превзетата си и политически коректна реакция срещу нисковъглехидратното
хранене и този начин на хранене да се препоръчва като равностоен - или
дори превъзхождащ - всички останали.
И е крайно време да спрем да обвиняваме хората, че приемат прекалено много
„калории“, и да започнем да ги информираме,
че тяхното наднормено тегло се обуславя от хормонален
дисбаланс, а след това да ги научим
как да поправят тази ситуация, като променят вида калории, които приемат.
И като имате
предвид това, за финал ще ви покажа една схема на страшно талантливия д-р
Тед Нейман:
Полуавтономни
процеси: ограничен съзнателен контрол.
Неща, които не
можете да правите вечно:
·
да дишате
по-малко;
·
да мигате
по-малко;
·
да спите по-малко;
·
да ядете по-малко.
Може да не сте в
състояние да контролирате
КОЛКО
ядете, но винаги
можете да контролирате
КАКВО
ядете.
Бих добавила само
едно уточнение: ако направим промяна в това какво ядем, можем да повлияем
чувствително върху това колко ядем. Двете неща не са непременно независими променливи. Гаранция, че и сами сте го изпитвали:
спокойно можете да
ометете цяла (голяма) опаковка бисквити наведнъж и още да сте гладни, но след
една голяма пържола сте кажи-речи издути за доста време, а общият брой калории
във фамилна опаковка бисквити вероятно е по-голям,
отколкото калориите на една пържола.
(Така че да, поради
действието си върху хормоните на апетита и ситостта нисковъглехидратното
хранене наистина побеждава въпреки всичко.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар