В края на 80-те години
Джералд Рейвън представя констатациите си, които показват, че рисковите фактори
за диабет, наднормено тегло и сърдечносъдови заболявания имат общ физиологичен
знаменател, а именно инсулиновата резистентност. Рейвън нарича съвкупността от
тези рискови фактори „Синдром Хикс”. По-късно синдромът е наречен синдром на
инсулиновата резистентност (Insulin
Resistance Syndrome). Днес това състояние обикновено се нарича метаболитен
синдром (Metabolic Syndrome) и е лесно да забравим, че инсулинът все още е
общият знаменател. Откакто Рейвън предложи наименованието „Синдром Хикс”,
науката доказа с още по-голяма яснота, че най-обичайните болести, които са
следствие от начина на живот, последователно се срещат заедно в различни групи
население - нещо, което говори за общ причинител. В много отношения картината
на заболеваемостта в индустриализираните страни (и във все по-висока степен в
неиндустриализираните) е създадена от инсулиновата резистентност.
Диагнозата метаболитен синдром се поставя, ако са налице три от пет рискови фактори, всички от които са признак за инсулинова резистентност. Петте рискови фактори са:
Диагнозата метаболитен синдром се поставя, ако са налице три от пет рискови фактори, всички от които са признак за инсулинова резистентност. Петте рискови фактори са:
- Наднормено тегло, обикновено измерено като обиколка на талията над 88 см при жените и 102 см при мъжете.
- Триглицериди над 1,7 ммол/л или медикаментозно лечение за високо ниво на триглицеридите.
- Ниво на HDL под 1 ммол/л за мъжете и под 1,3 ммол/л за жените.
- Високо кръвно налягане (прибл. над 130/85) или медикаментозно лечение за високо кръвно налягане.
- Висока кръвна захар на гладно (прибл. над 5,5 ммол/л) или медикаментозно лечение за висока кръвна захар.
Изразът
„инсулинова резистентност” се употребява все по-често извън медицинските
кръгове. Но понятието рядко е ясно дефинирано. Най-обичайното
обяснение е, че организмът престава да реагира на инсулина. Освен това
разбираме, че тогава панкреасът произвежда повече инсулин, за да накара
тъканите да изпълняват задачата си. Този процес ескалира до порочен кръг, при
който организмът става все по-инсулиноворезистентен и се отделя все повече и
повече инсулин. Инсулинът е естествен хормон, изпълняващ функции за складиране,
но са ни известни много извънредно сериозни ефекти от повишения инсулин. Повишеното
ниво трябва да се понижи, ако искаме да сме в добро здраве. Ако ни поставят
диагнозата инсулинова резистентност или метаболитен синдром, е възможно
например да ни предпишат Метформин – медикамент, повишаващ инсулиновата
чувствителност, който по този начин намалява производството на инсулин.
Но обичайното обяснение за инсулиновата резистентност е едностранчиво и може да доведе до пренебрегване на важни подробности по отношение на заболяването. Панкреасът, който произвежда инсулин, има пряка връзка с черния дроб и изпраща инсулин право там. Причината панкреасът да изпраща инсулин право към черния дроб е, че черният дроб произвежда глюкоза (захар), която се изпраща в кръвта. Ако кръвната захар се повиши, панкреасът чисто и просто изпраща инсулин към черния дроб и така той престава да произвежда захар. Тъй като клетките в целия организъм непрекъснато усвояват захар от кръвта и я изгарят, кръвната захар спада, когато черният дроб произвежда по-малко количество. Тогава потреблението на захар е чисто и просто по-високо от производството.
Когато приемаме въглехидрати с храната, те се превръщат в кръвна захар и е важно черният дроб да намали производството си, когато захарта от храната бъде доставена чрез кръвта. Ако не го направи или ако го направи в недостатъчна степен, това означава, че черният дроб е инсулиноворезистентен. Тогава кръвната ни захар се повишава, което често води до повишаване на инсулина, защото панкреасът регистрира, че все още в кръвта има прекалено много захар и отделя още инсулин.
Именно това е клиничната картина на инсулиновата резистентност: не организмът престава да реагира на инсулина, а черният дроб. Когато се прави изследване за установяване на инсулинова резистентност, често се използва тест с ”hyperinsulinemic euglycemic clamp” (тест с хиперинсулинемичен еугликемичен кламп, б.пр.) (не съм сигурен какво е норвежкото наименование). Изследването се прави обикновено на гладно и в това състояние се измерва най-вече функцията на черния дроб.
Но не е толкова обичайно да се прави изследване за инсулинова резистентност. Диагнозата може да се постави с доста висока точност въз основа на други критерии, като например наличие на коремно затлъстяване, повишена кръвна захар, повишено ниво на инсулин, високи триглицериди, високо кръвно налягане или СПКЯ (Синдром на поликистозните яйчници. СПКЯ и метаболитният синдром са две страни на една и съща монета.) Ако са налице много от тези рискови фактори, вероятно сте инсулиноворезистентни, и то най-вече в черния дроб.
Но всъщност повечето тъкани могат да станат инсулиноворезистентни, и то като напълно нормален процес. Например в мускулите има запаси от гликоген, който представлява формата, в която се съхранява глюкозата. Ако тези запаси не са пълни, мускулите усвояват глюкоза от кръвта, например по сигнал от инсулина. Но ако гликогеновите депа в мускулите се напълнят и в същото време мускулите не използват кой знае какво количество гориво, т.е. са неактивни и в покой, те ще спрат да реагират на инсулина. Тогава мускулите са инсулиноворезистентни, защото са пълни със захар и ще се увредят, ако поемат още. Тук инсулиновата резистентност е важен механизъм, който предпазва мускулите от отравяне със захар. В такива случаи захарта се изпраща в черния дроб, който я трансформира в мазнини, или пък се изпраща направо в мастната тъкан, където се осъществява същият процес.
Въпреки че различни тъкани стават инсулиноворезистентни като естествена част от процесите на обмяната на веществата, други тъкани освен черният дроб също стават инсулиноворезистентни при състояние на инсулинова резистентност (метаболитен синдром). Повече информация за това можете да намерите в следващата статия.
Наднорменото тегло се свързва с инсулинова резистентност, но въпреки това не всички с наднормено тегло са инсулиноворезистентни, само хората със сериозно затлъстяване. Също така е важно да се отбележи, че хората с нормално тегло могат да станат инсулиноворезистентни и да развият диабет втори тип. Нормалното тегло не означава добро здраве. Често дори точно обратното. Ако трудно наддавате на тегло, е възможно да е налице повишен риск от складиране на мазнините в други тъкани, а не в мастната тъкан, което може да доведе до заболяване. Всъщност много научни изследвания сочат, че наднорменото тегло може да предпазва от инсулинова резистентност и от вредните ефекти на повишената кръвна захар. За да разберем защо, трябва да разгледаме функцията на мастната тъкан.
Освен че е орган с вътрешна секреция и действа като склад за енергия и като изолация, мастната тъкан е и важен регулатор на кръвната захар. Ако кръвната захар се повиши и мускулите не я усвояват поради запълнени гликогенови депа, мастната тъкан се намесва, усвоява захарта и я трансформира в мазнини. Освен това тя усвоява мазнините, които черният дроб произвежда от захарта. Ако имате мастна тъкан, която лесно се увеличава и приема глюкозата, то тогава лесно наддавате на тегло, но също така сте по-малко застрашени от инсулинова резистентност.
Някои генетични животински модели, създадени да покачват трудно теглото си, са защитени от инсулинова резистентност [1]. Както животните, така и хората, страдащи от състоянието липодистрофия (болестно израждане на мастната тъкан), стават инсулиноворезистентни. Тогава енергията не се складира в мастната тъкан, а се събира в други тъкани, които загубват нормалната си функция и престават да реагират на инсулина.
Никой не знае със сигурност как започва инсулиновата резистентност. Знаем, че нездравословният начин на живот довежда до инсулинова резистентност, но точно в коя тъкан започва и чрез какви механизми се осъществява, е неизвестно. Защо всъщност черният дроб става резистентен? В следващата статия ще разгледам някои вероятни причинно-следствени механизми, които, надявам се, могат да ни покажат какво е най-доброто лечение.
Литература:
Но обичайното обяснение за инсулиновата резистентност е едностранчиво и може да доведе до пренебрегване на важни подробности по отношение на заболяването. Панкреасът, който произвежда инсулин, има пряка връзка с черния дроб и изпраща инсулин право там. Причината панкреасът да изпраща инсулин право към черния дроб е, че черният дроб произвежда глюкоза (захар), която се изпраща в кръвта. Ако кръвната захар се повиши, панкреасът чисто и просто изпраща инсулин към черния дроб и така той престава да произвежда захар. Тъй като клетките в целия организъм непрекъснато усвояват захар от кръвта и я изгарят, кръвната захар спада, когато черният дроб произвежда по-малко количество. Тогава потреблението на захар е чисто и просто по-високо от производството.
Когато приемаме въглехидрати с храната, те се превръщат в кръвна захар и е важно черният дроб да намали производството си, когато захарта от храната бъде доставена чрез кръвта. Ако не го направи или ако го направи в недостатъчна степен, това означава, че черният дроб е инсулиноворезистентен. Тогава кръвната ни захар се повишава, което често води до повишаване на инсулина, защото панкреасът регистрира, че все още в кръвта има прекалено много захар и отделя още инсулин.
Именно това е клиничната картина на инсулиновата резистентност: не организмът престава да реагира на инсулина, а черният дроб. Когато се прави изследване за установяване на инсулинова резистентност, често се използва тест с ”hyperinsulinemic euglycemic clamp” (тест с хиперинсулинемичен еугликемичен кламп, б.пр.) (не съм сигурен какво е норвежкото наименование). Изследването се прави обикновено на гладно и в това състояние се измерва най-вече функцията на черния дроб.
Но не е толкова обичайно да се прави изследване за инсулинова резистентност. Диагнозата може да се постави с доста висока точност въз основа на други критерии, като например наличие на коремно затлъстяване, повишена кръвна захар, повишено ниво на инсулин, високи триглицериди, високо кръвно налягане или СПКЯ (Синдром на поликистозните яйчници. СПКЯ и метаболитният синдром са две страни на една и съща монета.) Ако са налице много от тези рискови фактори, вероятно сте инсулиноворезистентни, и то най-вече в черния дроб.
Но всъщност повечето тъкани могат да станат инсулиноворезистентни, и то като напълно нормален процес. Например в мускулите има запаси от гликоген, който представлява формата, в която се съхранява глюкозата. Ако тези запаси не са пълни, мускулите усвояват глюкоза от кръвта, например по сигнал от инсулина. Но ако гликогеновите депа в мускулите се напълнят и в същото време мускулите не използват кой знае какво количество гориво, т.е. са неактивни и в покой, те ще спрат да реагират на инсулина. Тогава мускулите са инсулиноворезистентни, защото са пълни със захар и ще се увредят, ако поемат още. Тук инсулиновата резистентност е важен механизъм, който предпазва мускулите от отравяне със захар. В такива случаи захарта се изпраща в черния дроб, който я трансформира в мазнини, или пък се изпраща направо в мастната тъкан, където се осъществява същият процес.
Въпреки че различни тъкани стават инсулиноворезистентни като естествена част от процесите на обмяната на веществата, други тъкани освен черният дроб също стават инсулиноворезистентни при състояние на инсулинова резистентност (метаболитен синдром). Повече информация за това можете да намерите в следващата статия.
Наднорменото тегло се свързва с инсулинова резистентност, но въпреки това не всички с наднормено тегло са инсулиноворезистентни, само хората със сериозно затлъстяване. Също така е важно да се отбележи, че хората с нормално тегло могат да станат инсулиноворезистентни и да развият диабет втори тип. Нормалното тегло не означава добро здраве. Често дори точно обратното. Ако трудно наддавате на тегло, е възможно да е налице повишен риск от складиране на мазнините в други тъкани, а не в мастната тъкан, което може да доведе до заболяване. Всъщност много научни изследвания сочат, че наднорменото тегло може да предпазва от инсулинова резистентност и от вредните ефекти на повишената кръвна захар. За да разберем защо, трябва да разгледаме функцията на мастната тъкан.
Освен че е орган с вътрешна секреция и действа като склад за енергия и като изолация, мастната тъкан е и важен регулатор на кръвната захар. Ако кръвната захар се повиши и мускулите не я усвояват поради запълнени гликогенови депа, мастната тъкан се намесва, усвоява захарта и я трансформира в мазнини. Освен това тя усвоява мазнините, които черният дроб произвежда от захарта. Ако имате мастна тъкан, която лесно се увеличава и приема глюкозата, то тогава лесно наддавате на тегло, но също така сте по-малко застрашени от инсулинова резистентност.
Някои генетични животински модели, създадени да покачват трудно теглото си, са защитени от инсулинова резистентност [1]. Както животните, така и хората, страдащи от състоянието липодистрофия (болестно израждане на мастната тъкан), стават инсулиноворезистентни. Тогава енергията не се складира в мастната тъкан, а се събира в други тъкани, които загубват нормалната си функция и престават да реагират на инсулина.
Никой не знае със сигурност как започва инсулиновата резистентност. Знаем, че нездравословният начин на живот довежда до инсулинова резистентност, но точно в коя тъкан започва и чрез какви механизми се осъществява, е неизвестно. Защо всъщност черният дроб става резистентен? В следващата статия ще разгледам някои вероятни причинно-следствени механизми, които, надявам се, могат да ни покажат какво е най-доброто лечение.
Литература:
1. Lewis GF
FAU - Carpentier A, Carpentier AF, Adeli KF, Giacca A: Disordered fat storage
and mobilization in the pathogenesis of insulin resistance and type 2 diabetes.
Автор: Pål Jåbekk (Пол Йобек)
Превод от норвежки Анелия Петрунова
Превод от норвежки Анелия Петрунова
