събота, 1 септември 2018 г.

"Родина" на Фернандо Арамбуру (Patria de Fernando Aramburu)



(на български по-долу)

Este es uno de los mejores libros que he leído este año. Es la historia de dos familias vascas que de repente se ven metidas en la "lucha armada" de ETA: el padre/marido en la primera familia (llamado por todos el Txato) es asesinado por ETA, porque no quería pagar "el impuesto revolucionario" que la organización cobraba a todos los empresarios para financiar "la lucha". Joxe Mari, el hijo mayor de la otra familia, por otra parte, es militante de ETA y está implicado en el atentado contra el Txato. Cuando el empresario se niega a pagar, todo el pueblo se vuelve contra él – no solamente porque consideran que de esta manera ha traicionado la lucha por la independencia de Euskal Herria, sino también porque el Txato ha sido señalado por ETA, lo que significa que tarde o temprano lo van a asesinar, y sus vecinos quieren que ETA les asocie con él y les señale a ellos también. Por eso todos dejan de dirigirles la palabra a él y a toda su familia. Hasta entonces los miembros de las dos familias – la del Txato y Bittori con sus hijos Xabier y Nerea y la de Joxian y Miren con sus hijos Joxe Mari, Arantxa y Gorka eran muy amigos y sus hijos crecieron juntos.

Conocemos lo que pasó desde el punto de vista de cada uno de los miembros de las dos familias – a veces de uno, otra vez de otro, y poco a poco el lector descubre por qué fue señalado el Txato y cómo se planeó y efectuó el atentado contra él. Cada personaje tiene su propia historia, las vidas de todos avanzan de maneras a veces previsibles y otras – no. Pero en todo caso se trata de personas normales y corrientes que de pronto se ven implicadas en una guerra que destruye sus vidas (de algunos más, de otros – menos).

El Txato y Joxian son viejos amigos, como también sus esposas Bittori y Miren. A los dos les gusta andar en bicicleta, jugar al mus y tomarse su vino en la taberna. Ambos son hombres buenos y honestos. Pero cuando al Txato lo señalan, Joxian lo abandona para protegerse a sí y a su familia, y después se arrepiente muchísimo, pero ya es tarde.

Bittori y Miren son muy buenas amigas también – hasta que Joxe Mari se une a la “lucha armada” y el Txato es señalado por ETA – entonces Miren se vuelve muy abertzale (nacionalista). Cuando Joxe Mari es detenido, la que le apoya más es su madre, y todo el tiempo se niega a admitir que el hijo le ha salido terrorista – según ella Joxe Mari se ha sacrificado por la libertad de Euskal Herria.

Joxe Mari era el típico adolescente que se emocionaba por la lucha independentista de los vascos y se dejó manipular como tantos otros. Se hizo terrorista, mató a varias personas, fue detenido y sentenciado a más de veinte años de cárcel. Poco a poco se da cuenta de que ha hecho mucho daño y de que “la lucha” no merecía tantos sacrificios, ni tampoco merecía que él sacrificara los mejores años de su vida. Al final del libro le pide perdón a Bittori, aunque no fue él quien disparó al Txato, pero sí participó en el atentado.

Los otros hijos de las dos familias – Xabier y Nerea, Arantxa y Gorka – también son personajes interesantes. Xabier se gradúa en medicina y llega a ser cirujano, pero la muerte de su padre le afecta mucho y él no se permite ser feliz. Nerea tampoco puede tener la vida que imaginaba, porque también se ve muy afectada por la muerte de su padre. Para ellos dos y para Bittori el atentado deja una herida profunda que sigue presente en sus vidas muchos años después. En cuanto a Arantxa, ella es más valiente que su padre y no se vuelve contra el Txato y su familia. Tanto ella, como su hermano pequeño, Gorka, se avergüenzan de Joxe Mari y de todo lo relacionado con “la lucha” y con ETA, aunque Gorka ayuda a promover la cultura vasca con los libros que escribe en euskera.

Este es un libro muy triste y oscuro, pero también con un final optimista – el terrorista arrepentido le pide perdón a la viuda y a sus hijos y ya todos pueden tratar de rehacer sus vidas como les sea posible – que no es nada fácil, porque a todos lo ocurrido les ha afectado mucho y para algunos la vida ya se ha acabado.

***

Ще представя накратко, но със спойлери, една книга, която не е издадена на български, но много се надявам все пак да се появи, затова и реших да преведа ревюто си. Става въпрос за „Родина“ на Фернандо Арамбуру, която излиза точно преди 2 години в Испания.

Това е една от най-хубавите книги, които съм прочела тази година. Разказва историята на две баски семейства, които изведнъж се оказват въвлечени във „въоръжената борба“ на ЕТА: бащата/съпругът в първото семейство (наричан от всички Чато) бива убит от ЕТА, защото не е искал да плаща „революционния данък“, който организацията събира от всички предприемачи, за да финансира „борбата“. Хоше Мари, най-големият син на другото семейство, пък е член на ЕТА и е замесен в атентата срещу Чато. Когато бизнесменът отказва да плати, цялото село се обръща срещу него – не само защото смятат, че така е предал борбата за баската независимост, но и защото Чато е нарочен от ЕТА, което означава, че рано или късно ще го убият, а съседите му не искат ЕТА да ги асоциира с него и да нарочи и тях. Затова всички спират да говорят с него и цялото му семейство. Дотогава членовете на двете семейства – на Чато и Битори с децата им Шабиер и Нереа и на Хошиан и Мирен с децата им Хоше Мари, Аранча и Горка – са били големи приятели и децата са израснали заедно.

Разбираме какво се е случило от гледната точка на всеки от членовете на двете семейства – понякога един, друг път друг, и постепенно читателят разбира защо Чато е бил нарочен и как е планиран и извършен атентатът срещу него. Всеки от героите има своята история, животът им върви понякога по-предвидимо, друг път – по-непредвидимо. Но във всички случаи става въпрос за най-обикновени хора, които изведнъж се оказват въвлечени в една война, който разрушава живота им (на някои повече, на други – по-малко).

Чато и Хошиан са стари приятели, както и съпругите им Битори и Мирен. Обичат да карат колело, да играят на карти и да пийват вино в кръчмата. И двамата са добри и почтени мъже. Но когато ЕТА нарочва Чато, Хошиан го изоставя, за да защити себе си и семейството си, и после се разкайва горчиво, но вече е късно.

Битори и Мирен също са много добри приятелки – докато Хоше Мари не се присъединява към „въоръжената борба“ и Чато не бива обявен за враг на ЕТА – тогава Мирен става страстна abertzale (националистка). Когато Хоше Мари е задържан, най-много го подкрепя майка му и през цялото време отказва да признае, че синът й е станал терорист – според нея Хоше Мари се е жертвал за свободата на баските.

Хоше Мари е типичният младеж, който се въодушевява от борбата за независимост на баските и се оставя да бъде манипулиран като много други. Става терорист, убива няколко души, арестуват го и го осъждат на над двайсет години затвор. Постепенно осъзнава, че е навредил на много хора и че „борбата“ не е заслужавала всичките тези жертви, нито е заслужавала той самият да жертва най-хубавите си години. В края на книгата моли за прошка Битори, въпреки че не той е стрелял по Чато, но със сигурност е участвал в атентата.

Другите деца в семействата – Шабиер и Нереа, Аранча и Горка – също са интересни герои. Шабиер завършва медицина и става хирург, но смъртта на баща му му повлиява силно и не си позволява да бъде щастлив. Нереа също не може да има живота, който си е представяла, защото и тя е много повлияна от смъртта на баща си. За тях двамата и за Битори атентатът оставя дълбока рана, която продължава да присъства в живота им много години по-късно. Що се отнася до Аранча, тя е по-смела от баща си и не се обръща срещу Чато и семейството му. Както тя, така и по-малкият й брат, Горка, се срамуват от Хоше Мари и от всичко свързано с ЕТА и „борбата“, въпреки че Горка допринася за развитието на баската култура с книгите, които пише на баски.

Това е много тъжна и мрачна книга, но с оптимистичен финал – разкаялият се терорист моли за прошка вдовицата и децата й и вече всички могат да опитат да възстановят живота си, доколкото е възможно – което не е никак лесно, защото случилото се е повлияло много на всички и за някои животът вече е свършил.




четвъртък, 23 август 2018 г.

Книги

Ще започна да публикувам и тук впечатленията си (ревюта е силно казано) за прочетени от мен книги не само на хранителна или здравна тематика, а и художествени. Написани са на езика, на който е оригиналното издание, а когато книгата е издадена и у нас в превод, следва и превод на български на моя текст за нея. Ако ви интересува кои книги съм прочела през последните години и какво мисля за тях, можете да погледнете профила ми в Goodreads: https://www.goodreads.com/user/show/12038703-aneliya-petrunova А когато напиша следващото "ревю", ще го публикувам и тук.


сряда, 1 ноември 2017 г.

Солта и защо тя ни е толкова необходима



Солта и защо тя ни е толкова необходима
(по книгата на Джеймс Диниколантонио The Salt Fix)

            В книгата си The Salt Fix Джеймс Диниколантонио, доктор по фармация, е събрал данни от множество научни изследвания, които подкрепят схващането му, че съвременният човек се нуждае от повече, а не от по-малко сол в храната си. Доскоро официалните препоръки неизменно бяха да ограничаваме приема си на сол, като се посочваше горна граница за прием на натрий от 2,3 грама на ден, а за хората над 50-годишна възраст, афроамериканците и страдащите от сърдечно-съдови заболявания и диабет – 1,5 грама на ден. (За ориентир трябва да се посочи, че 100 грама сол съдържат 38 – 39 грама натрий.) Но от няколко години се наблюдава нова тенденция сред учените, които изследват солта и влиянието й върху човешкото здраве (сред тях можем да посочим както д-р Джеймс Диниколантонио, така и покойния д-р Робърт Хийни, ендокринолог, известен още като специалист по остеопорозата и експерт в областта на витамин D). Въз основа на всички съществуващи данни те са установили, че оптималният прием на натрий варира от 3 до 6 грама на ден. Статистиката показва също така, че ако следваме инстинктите си, приемът на повечето от нас попада в тези граници. Затова пък ограничаването на солта всъщност може да бъде много опасно за здравето ни.
            През последните години (или дори десетилетия) сред учените все повече се чуват мнения против някои разпространени митове за здравословното хранене. Вече са много специалистите, които, отново на базата на данните от множество публикации, са на мнение, че например наситените мазнини и холестеролът в храната не са вредни, дори точно обратното. По същия начин солта дълго време е била обявявана за опасна, но вече са налице достатъчно данни, които оборват това твърдение.
            Защо солта е недолюбвана от учените? Защото се смята, че повишава кръвното налягане. Да, но данните, а и практиката показват, че влиянието й върху кръвното налягане на повечето хора е минимално. Дори сред хипертониците само около половината са чувствителни към натрия (т.е. кръвното им налягане се повишава леко от консумация на по-големи количества сол). За сметка на това дори много строгата безсолна диета води едва до незначително понижение на високото кръвно налягане, затова не може да бъде надежден начин за борба с това състояние. Но какво показват още проучванията? При понижен прием на сол, в организма се отделят хормони (основният е алдостерон), които действат малко или много като стресовите хормони, защото предназначението им е да ни помогнат да избегнем шоковото състояние, което би настъпило от спада в кръвното налягане при нисък прием на натрий. Стига се до намаляване на еластичността на кръвоносните съдове, т.е. те „се втвърдяват“, за да поддържат кръвното ни налягане и да му попречат да спадне прекалено много – това е необходим защитен механизъм за оцеляването ни. В такъв случай ползата от безсолната диета по отношение на хипертонията се оказва спорна.
            Но каква е всъщност причината за повечето случаи на повишено кръвно налягане в днешно време? Инсулиновата резистентност. А тя се получава вследствие на повишена консумация на захар (същинската „бяла отрова“) и други рафинирани въглехидрати. Затова е погрешно да ограничаваме солта, за да се справим с причиненото от инсулиновата резистентност високо кръвно налягане. Трябва да ограничим захарта и въглехидратите като цяло. Тогава се елиминира и влиянието на солта върху кръвното налягане.
      Друго състояние, при което солта леко повишава кръвното налягане, е хиперкортизолизмът, т.е. състоянието на повишени нива на кортизола, в което много съвременни хора се намират поради силен стрес. Но когато се овладее стресът, проблемът с кръвното налягане се решава и солта престава да му влияе.
            Но съществуват и данни, че пониженият прием на сол също води до инсулинова резистентност или я влошава. Освен това ускорява пулса ни, а колкото по-висок е той, толкова по-висок е и рискът за сърдечни заболявания. Това е още една причина да не ограничаваме излишно приема си на натрий под формата на сол.
         Наистина съществуват популации, в които високият прием на сол се свързва и с повишена честота на инсултите. Но се оказва, че при тях по-вероятната причина е ниският прием на калий. Дори има данни за понижаване на броя на инсултите след увеличаване на приема на плодове, които са източници на калий.
            Нормализираният прием на сол (след продължително спазване на безсолна диета) води и до положителни промени в нивата на кръвните липиди и други рискови фактори за сърдечно-съдови заболявания – понижават се общият холестерол, триглицеридите и LDL, пикочната киселина, повишава се HDL. Установено е дори, че резултатите при орален глюкозо-толерантен тест (ОГТТ) се подобряват след повишаване на приема на сол, т.е. инсулиновата чувствителност се подобрява (направено е такова проучване дори с диабетици и резултатът е същият – повече сол означава по-добра инсулинова чувствителност).
         Също така се оказва, че солта може да бъде от полза в опитите за забременяване (установено е, че при популациите с нисък прием на сол фертилитетът е понижен), но и по време на бременността за понижаване на риска за прееклампсия. При бременните жени се наблюдава повишена загуба на натрий, поради което се активират защитни механизми, които могат да доведат по повишение на кръвното налягане. Затова допълнителният прием на сол е полезен за предотвратяване на този процес. Проучване от 1957 година установява, че колкото по-висок бил приемът на сол при бременните с признаци на прееклампсия, толкова по-бързо състоянието им се нормализирало и всички родили здрави деца на термина. (Любопитно е, че указанията към тях били да приемат не по-малко от 4 пълни чаени лъжички сол на ден – в храната или разтворена в портокалов сок.)
            Солта е от голяма полза и при спортистите, за да поддържат оптимална хидратация (приемът само на вода не е достатъчен).
            Хрущялите ни също се нуждаят от натрий, поради което страдащите от заболявания, свързани с износване на ставните хрущяли, също биха имали полза от повишен прием на сол.
        Много плашеща е и информацията, че ограничаването на солта повишава податливостта ни на зависимости - и наркотичните, но и толкова разпространената в днешно време зависимост към захарта. Затова Джеймс Диниколантонио предлага на хората, които не могат да издържат без сладки храни, да започнат да консумират повече сол.
            Разбира се, солта е и традиционен консервант, а когато консумираме храни с ниско съдържание на сол, рискът за развитие на болестотворни бактерии в тях е по-голям.
          Йодираната сол е и основният източник на йод за повечето хора, така че ако ограничават приема й, те намаляват и способността на щитовидната си жлеза да синтезира хормони, което пък довежда до хипотиреоидизъм (понижена функция на щитовидната жлеза). Установено е също, че с потта се отделя много йод, така че за хората с високо ниво на физическа активност е още по-важно да консумират йодирана сол, за да си набавят достатъчно йод. Д-р Диниколантонио споменава проучване в Индия, при което било установено, че половината изследвани спортисти били развили гуша (увеличаване на щитовидната жлеза заради недостиг на йод в организма).
            Разбира се, всички ние сме способни да се адаптираме към нисък прием на сол и съответно на натрий (въпреки че трябва да приемаме поне 300 мг натрий на ден, т.е. ¾ грама сол, за да оцелеем). Но това е стресово състояние за организма ни, което не бива да се поддържа дълго време, защото може да излезе извън контрол (все пак в днешно време източниците на стрес в живота ни не са един или два и е по-добре да не добавяме към тях и безсолното хранене).
            Повишеният прием на сол е от голямо значение и при хората, които ограничават приема си на въглехидрати, независимо дали спазват т.нар. кетогенно хранене, или просто се стремят да не консумират големи количества рафинирани въглехидрати. Когато консумацията на въглехидрати се понижи, спадат и нивата на инсулин в организма, а това води до повишена загуба на натрий с урината. Тази загуба трябва да се навакса, като се повиши приемът на сол до нива, по-високи от поддържаните преди началото на въглехидратната рестрикция.
            Д-р Диниколантонио обръща внимание също така, че съществуват заболявания, при които се получават ниски нива на натрий в организма по една или друга причина - някои бъбречни, но също така и хипотиреоидизмът, а той е много често срещан в днешно време, предимно сред жените. Тогава е необходим по-висок прием на сол. От друга страна употребата на диуретици се оказва спорна, а не еднозначно полезна. Но много важно е също, че човешкият организъм не може да привикне към висок прием на сол така, както лесно привиква към висока консумация на захар. Затова ако сред познатите ви има някой, който соли много храната си, не го съдете - вероятно по някаква причина има нужда от повече натрий. Същото не може да се каже за хората, които консумират големи количества сладки храни (или рафинирани въглехидрати) - при тях със сигурност става въпрос за патологично състояние, често дори зависимост, и решението на проблема не е да се увеличи приемът на захар или въглехидрати, а точно обратното - да се понижи, за да могат да се понижат и нивата на инсулина, които водят до повишената нужда от въглехидрати и захар.
            Не би било пресилено да кажем, че книгата на д-р Диниколантонио е революционна. Тя преобръща представите ни за един от най-очерняните елементи в храната ни, но предоставената информация е толкова убедителна (и неслучайно – подплатена е с данни от голям брой научни изследвания) и толкова разбираемо поднесена, че ще убеди и най-големия скептик. Разбира се, направено е уточнението, че страдащите от определени заболявания - хипералдостеронизъм (повишени нива на хормона алдостерон) и болест на Кушинг - трябва да се консултират със специалист, преди да увеличат приема си на сол. Но за повечето от нас важи съветът да увеличим, а не да намалим солта.

           
           
           

четвъртък, 6 октомври 2016 г.

Йодът – защо се нуждаем от него?

(Тази статия не се отнася за храненето, а за един изключително важен за здравето ни минерал - йода. Авторска е, а не превод  - написана е на базата най-вече на книгата на д-р Браунстийн Iodine: Why You Need It, Why You Can't Live Without It, която можете да намерите например тук.)

В книгата си „Йодът – защо се нуждаете от него и не можете да живеете без него“ д-р Дейвид Браунстийн споделя клиничния опит от своята собствена практика и от практиката на негови колеги (д-р Гай Ейбрахам, д-р Хорхе Флечас и други лекари) с лечението на хиляди пациенти с изключително противоречивия в днешно време минерал йод. Разгледани са свойствата на йода, обърнато е внимание на особеностите при употребата му (дозиране, възможни положителни и отрицателни ефекти), обяснено е защо днес приемът на йод е на практика задължителен, и то в по-големи количества от всякога, разгледани са често задаваните въпроси по отношение на лечението с йод и са оборени широко разпространените сред лекарите погрешни представи за действието на йода.
Обикновено йодът се свързва с щитовидната жлеза, но участието му в образуването на щитовидните хормони е само една от неговите функции. Всички жлези с вътрешна секреция (и особено щитовидната жлеза, гърдите, яйчниците и простатата) натрупват йод, той е необходим за тяхната „тъканна архитектура“, както се изразяват американските специалисти, които изучават този елемент. При продължителен недостиг на йод в организма в тези тъкани започват изменения: най-напред се образуват кисти, с течение на времето и задълбочаването на дефицита се получават възли и фиброзни промени, следващият етап е хиперплазия (предраково състояние), следва загуба на функционалност и дори рак. Всъщност е установено, че йодът предизвиква апоптоза (смърт) на раковите клетки, например в млечните жлези.
Освен в жлезите с вътрешна секреция, йод се натрупва и в кожата, стомашната лигавица и слюнчените жлези и играе важна роля за нормалното функциониране на тези тъкани.
Йодът е от изключително значение и за развитието на мозъка на плода по време на бременността.
Нивата на йод на населението, както и приемът на йод непрекъснато намаляват, както показват и официалните данни, и извършените от д-р Браунстийн и неговите колеги измервания сред техни пациенти. Д-р Браунстийн установява дефицит на йод при 96% от всички свои пациенти. В същото време случаите на рак на гърдата, щитовидната жлеза, яйчниците и простатата, както и автоимунните щитовидни заболявания се увеличават. Не може да се твърди, че например тиреоидитът на Хашимото е провокиран от прекомерен прием на йод, след като приемът на йод от храната и нивата в организма на повечето хора намаляват.
Щитовидните заболявания засягат много повече жени, отколкото мъже. Една вероятна причина за това е конкуренцията за малкото наличен в организма йод между щитовидната жлеза и гърдите: женските гърди имат нужда от повече йод, отколкото мъжките, и при недостиг в организма страда щитовидната жлеза. Разбира се, страдат и гърдите – фиброкистозната мастопатия е изключително разпространена, а тя се свързва също с йоден дефицит и се лекува успешно с прием на достатъчно високи дози йод. От йод се нуждаят и други органи и тъкани в организма – на практика всяка клетка има нужда от този минерал, а приеманите с храната количества са крайно недостатъчни, донякъде заради обеднелите почви, но и заради неадекватния прием под формата на сол. Смята се, че йодираната сол осигурява достатъчно йод, за да се гарантира нормалната работа на щитовидната жлеза, но това не е вярно. Наистина случаите на гуша (увеличаването на щитовидната жлеза при дефицит на йод в организма) са намалели значително, но количеството йод в солта не е достатъчно за задоволяване на потребностите на целия организъм от йод, нито дори на нуждите на самата щитовидна жлеза. Освен това йодното съединение, с което се обогатява солта, прави йода по-трудноусвоим. Отгоре на всичко в днешно време много хора ограничават приема на сол. Всичко това означава, че солта не е оптимален източник на йод.
          Но освен това днес нуждата ни от йод е по-голяма от всякога, защото сме изложени на много по-високи количества от другите халогени (йодът е халоген, наред с флуора, хлора и брома). Източниците на бром, флуор и хлор изобилстват в съвременния ни начин на живот, докато източниците на йод са все по-ограничени. Бром постъпва в организма ни например от пестицидите, пластмасите (нали използвате компютър и други пластмасови продукти?), печивата (бром се добавя в тестото като противослепващ агент - до 60-те за тази цел е използван йод и хлябът е бил сериозен източник на този минерал), безалкохолните напитки, някои медикаменти, използваните за обработка на дрехите, спалното бельо, килимите и мебелите препарати за противопожарна защита. Флуор има например в повечето пасти за зъби, а също така се добавя към питейната вода в някои страни. Хлорът представлява опасност най-вече заради замърсяването на подпочвените води с ракетното гориво перхлорат, но от значение е и хлорирането на питейната вода. Заради тази голяма изложеност на други халогени, която е новост в историята на човешкия вид, за рецепторите за йод върху клетките ни се получава конкуренция между тези елементи (защото и четирите са халогени) и тъй като приемаме много по-високи количества от брома, флуора и хлора, отколкото от йода, рецепторите се заемат от другите халогени, а йодът се изхвърля. Тези халогени не са необходими за организма, а могат дори да действат токсично. Създаденият по този начин дисбаланс може да се коригира с прием на достатъчно високи дози йод. За съжаление определената понастоящем препоръчителна доза е многократно по-ниска от достатъчната за тази цел, както и за поддържането на здравето на всички клетки, които се нуждаят от йод.
            Различните тъкани проявяват афинитет към различни форми на йод (йод или йодид), затова в организма трябва да постъпват и двете форми – така, както е възможно с прием на комбинирани препарати като Луголовия разтвор. Само по този начин може да се осигури необходимият йод на всички тъкани.
            В университета бъдещите лекари научават, че приемът на прекомерни дози йод (под прекомерни се разбират надвишаващите установената препоръчителна доза) води до хипотиреоидизъм – понижение на функцията на щитовидната жлеза. Но в по-старите източници е записано, че именно йодният дефицит е причина за хипотиреоидизъм. А сред хилядите случаи от практиката на специалистите в САЩ, които предписват йод на пациентите си, е имало само два случая на хипотиреоидизъм, причинен от приема на йод. Обратното – хипертиреоидизъм или повишена щитовидна функция – е по-вероятен страничен ефект, но той настъпва, когато дозата е прекалено висока или когато организмът се изчиства от другите халогени, а това е преходно състояние. Ако пък дозата е висока, тя може да се коригира.
            Д-р Браунстийн обръща внимание на нуждата от прием на йод дори при хора с отстранена щитовидна жлеза, както и при тези, които приемат щитовидни хормони (тироксин) заради тиреоидит на Хашимото – от йод се нуждае не само щитовидната жлеза, а всички клетки в организма. Приемът на щитовидни хормони ускорява метаболизма, а това увеличава потребността от йод в тъканите, което обяснява защо някои проучвания показват повишение и на риска за рак на гърдата след продължителен прием на тироксин.
            Що се отнася до автоимунните заболявания на щитовидната жлеза, д-р Ейбрахам и д-р Браунстийн изказват хипотезата, че те се причиняват от недостиг на йод, който довежда до увреждане на ензима тиреоидна пероксидаза (ТРО), а то на свой ред отключва производство на антитела срещу ТРО – именно те се измерват с изследване на нивото на МАТ (микрозомални антитела) в кръвта.
            След започване на прием на йод част от пациентите с автоимунни щитовидни заболявания ще могат да намалят приеманата от тях доза тироксин, а някои ще могат напълно да преустановят приема на щитовидния хормон. При лечението на тези заболявания основно правило на д-р Браунстийн е най-напред да коригира йодния дефицит, а след това да определи точната доза щитовиден хормон.
            За съвременния човек, особено за жените, е от изключителна важност да коригират йодния дефицит, който е изключително често срещан и се отразява не само върху качеството им на живот, но може да доведе и до много сериозни заболявания. Книгата на д-р Дейвид Браунстийн е много полезен източник на информация по всички въпроси, които бихме могли да зададем за действието на йода в човешкия организъм и приема му под формата на хранителна добавка.