понеделник, 1 февруари 2021 г.

Те гладуваха, за да може други да бъдат по-добре нахранени: спомен за Ансел Кийс и Минесотския експеримент

В тази статия искам да ви представя т. нар. Минесотски експеримент с гладуване, проведен от Ансел Кийс през 1944-1945 година. Експериментът е ценен с това, че демонстрира ефектите върху физиката и психиката от ограничения прием на храна и особено на калории и животински храни. Забележително е, че периодът на полуглад, през който участниците губят приблизително 25% от теглото си и който трае само 6 месеца, предполага прием на храна, осигуряващ приблизително 1800 калории на ден - днес това се смята за нормален или дори висок калориен прием и ако един мъж иска да отслабне, вероятно ще му бъде препоръчано да приема по-малко калории. На жените, както знаем, се препоръчва още по-нисък калориен прием. Затова е важно да знаем до какви последствия могат да доведат тези драстични ограничения. Тъй като текстът е дълъг, може да прочетете само пасажите с тъмен шрифт - те съдържат най-важната информация.

 

Те гладуваха, за да може други да бъдат по-добре нахранени: спомен за Ансел Кийс и Минесотския експеримент

 Автори: Leah M. Kalm и Richard D. Semba

The Johns Hopkins School of Medicine, Baltimore, MD

 

РЕЗЮМЕ През Втората световна война 36 пацифисти, отказали да служат в армията, участвали в проучване за гладуването при хората, проведено от Ансел Кийс и колегите му в Минесотския университет. Минесотският експеримент с гладуване, както проучването става известно по-късно, бил мъчително за участниците изследване, предназначено да хвърли светлина върху физическите и психологическите ефекти на ограничения хранителен прием и върху проблема за захранване на цивилни, гладували през войната. По време на експеримента участниците били подложени на ограничен хранителен прием, вследствие на който повечето понижили теглото си с 25%, а при много от тях се наблюдавали анемия, умора, апатия, изключителна физическа слабост, раздразнителност, неврологични дефицити и оток на долните крайници. През 2003-2004 г. 18 от 36-имата участници в експеримента бяха все още живи и с тях беше проведено интервю. Много от тях бяха членове на три от Църквите на мира (Менонити, Братя и Квакери), като всички изказаха силни убеждения против употребата на насилие и споделиха, че са искали да дадат своя принос по време на войната. Въпреки етичните съображения относно подлагането на здрави хора на гладуване интервюираните единодушно заявиха, че биха участвали отново в подобен експеримент, дори след като са наясно с преживените страдания. След края на експеримента много от участниците се включили във възстановяването на опустошената от войната Европа чрез работа в религиозни мисии, дипломацията и други дейности, свързани с ненасилие. J. Nutr. 135: 1347-1352, 2005.

 

КЛЮЧОВИ ДУМИ: ● експеримент ● история ● гладуване ● Кийс

 

На 19 ноември 1944 г. 36 здрави млади мъже влезли в тухлената сграда на Лабораторията по физиологична хигиена на Минесотския университет, където им предстояло да започнат мъчителен медицински експеримент. Мъжете били дошли в отговор на брошура с въпроса: „Ще гладувате ли, за да може те да бъдат по-добре нахранени?“ (1) (Фиг. 1). Наближавал краят на Втората световна война и при влизането си в градове в окупираната от Германия Европа Съюзниците се натъквали на изгладнели, измършавели цивилни, много от които били оцелели с ядене на хляб, картофи и почти нищо друго. В науката се знаело сравнително малко за гладуването при хората или как да се подходи към захранването на преживелите такава крайна степен на лишение. През 1944 г. Ансел Кийс, в онзи момент млад професор по физиология в Минесотския университет и консултант на Министерството на войната, се запитал какво влияние би оказала толкова ограничена диета върху цивилните и какъв би бил най-ефективният начин за следвоенна рехабилитация (2). За да отговори на тези въпроси, Кийс предложил дързък експеримент с хора: да подложи доброволци на полуглад, а после да ги захрани.

Резултатите от проучването, придобило известност по-късно като Минесотски експеримент с гладуване, били публикувани през 1950 г. от Кийс и неговите колеги под формата на класическа двутомна монография, The Biology of Human Starvation, (3), която представлява уникален принос към литературата по въпросите на храненето. Текстът с обем 1385 страници представя първото подробно описание на физиологичните и психологически ефекти от гладуване и захранване, включва подробни резултати от изследвания на всеки от участниците и съдържа изчерпателен библиографичен обзор. Освен задълбочената техническа информация, станала публично достояние чрез експеримента, членовете на научно-изследователския екип на Кийс изготвили ръководство за спасителни екипи, предназначено за практическо приложение, с акцент върху психологическия ефект от гладуването с оглед на нагласите и поведенческите модели на подложените на гладуване (4). Констатацията, че гладуването променя коренно характера и че храненето влияе пряко и предсказуемо както върху психиката, така и върху тялото, е част от наследството, останало от този експеримент. Резултатите от експеримента дали отражение и върху общите научни разбирания за изменчивостта на човешкия организъм, като показали, че начинът на хранене сам по себе си може да окаже значителен ефект върху основни телесни функции, напр. кръвно налягане, ниво на холестерола, сърдечна честота в покой - показатели, които в миналото се били смятали за сравнително константни. Експериментът продължава да се цитира от учени, които изследват ефектите от лишаването от храна върху когнитивните и социални функции на хората с анорексия нервоза и булимия нервоза (5,6). В някои случаи се наблюдава полезен терапевтичен ефект и от описване на подробностите около експеримента в разговор с пациентите, за да им се обясни влиянието на гладуването върху организма им (7). Освен това данните от проучването са от полза за изследване на метаболитната адаптация (8,9), когато учените търсят информация за клиничния подход към кахексията и затлъстяването, както и към прогнозиране и лечение на промените в теглото, свързани със заболявания и травми (10-12).

През 1944 г. било трудно да се намерят здрави млади мъже, които да станат доброволци в такова изпитание, защото много от тях били на военна служба в чужбина. Но в САЩ имало пацифисти, които били отказали да служат в армията и били включени в категорията 4Е от

 


 ФИГУРА 1 Предна страница на брошурата за Минесотския експеримент.

наборните комисии. Отказалите да служат в армията били зачислени към програма „Общественополезен труд за цивилни“, където участвали в дейности като подобряване на качеството на почвата, поддръжка на горите и гасене на пожари в трудови лагери, поддържани от трите Църкви на мира (Менонити, Квакери и Братя) (13). С напредването на войната им била дадена и възможност да станат доброволци в проекти за алтернативни начини на служба, включително различни медицински експерименти, в които ролята им била на „опитни зайчета“. Кийс получил одобрение от Министерството на войната да намери подходящи здрави мъже сред 12-те хиляди пацифисти в цялата страна. В трудовите лагери и обектите на програмата „Общественополезен труд за цивилни“ били отпечатани и разпространени брошури за набиране на доброволци и само за няколко месеца Кийс получил 400 заявления за интерес. От изпратилите заявления кандидати били интервюирани 100, докато най-накрая били подбрани 36 субекти. Експериментът бил финансиран от Националната служба по обществено здраве, организации, свързани с Менонитите, Братята, Квакерите и Унитарианците, както и от някои частни холдинги.

Главната цел на Минесотския експеримент била да опише физическите и психически ефекти от гладуването при здрави мъже чрез наблюдение при нормални (първоначални) условия, подлагане на полуглад и проследяване по време на захранването. Проучването започнало през ноември 1944 г. със стандартизационен период от 3 месеца, през който участниците получавали храна, осигуряваща 3200 kcal (13,389 kJ) на ден. Последвал 6-месечен период на полуглад, започнал на 12 февруари 1945 г., през който получавали храна, осигуряваща  1800 kcal (7531 kJ) на ден, като диетата наподобявала тази, която била характерна за засегнатите от войната зони на Европа, т.е. картофи, ряпа, брюква, черен хляб и макарони. Последните 3 месеца били рехабилитационен период на захранване, в който участниците били разпределени на случаен принцип в 1 от 4 групи в зависимост от калорийния прием, като всяко ниво на калориен прием било разделено на 2 нива от гледна точка на приема на белтъчини, а всяко от тези нива - на 2 нива според приема на витамини.

По време на проучването участниците били разпределени да изпълняват различни домакински и административни задължения в лабораторията и им било позволено да посещават часовете и дейностите в университета. От тях се очаквало да изминават 22 мили (35,4 км) на седмица и да изразходват 3009 kcal (12552 kJ) на ден. Лабораторията по физиологична хигиена, разположена в Южната кула на футболния стадион на Минесотския университет, им служела и за спалня. Кийс наричал тези помещения без прозорци „нашата клетка“ (1). През целия експеримент на участниците били правени подробни изследвания. Записвали се телесното тегло, ръстът и силата, а базовите функции се проследявали чрез рентгенови снимки, електрокардиограми, кръвни проби и метаболитни изследвания. На участниците се правели психомоторни изследвания и тестове за издръжливост по време на ходене или бягане по бягащите пътеки на лабораторията, а психолозите провеждали тестове за интелигентност и личностни тестове. Всеки участник трябвало да води личен дневник по време на експеримента.

Близо 60 години след Минесотския експеримент 19 от 36-те участници бяха още живи и 18 бяха интервюирани от юли 2003 г. до февруари 2004 г. Целта на проекта беше да се документира как пацифистите, отказали да участват във Втората световна война, си спомнят участието си в Минесотския експеримент. Имената на участниците са публикувани (3). На всеки от тях беше изпратено писмо с покана да вземе участие в структурирано интервю, което щеше да се записва. След получаване на съгласие в устна форма 14 участници бяха интервюирани в домовете или офисите си, а 4-има – по телефона. Протоколът беше одобрен от Комисията по етика на Медицинския университет „Джонс Хопкинс“.

Всички интервюирани участници бяха над 80-годишни и всеки от тях говореше пламенно, когато обсъждахме защо е избрал да откаже военна служба. Всички до един изразиха простичко, твърдо убеждение да не убиват друго човешко същество. При някои убеждението беше резултат от възпитанието им според учението на някоя от Църквите на мира. Други бяха повлияни от автори с пацифистки убеждения като Уилфред Гренфел (1865-1940), водачи на пацифистки организации или учението на Оксфордското движение. Трети пък разглеждаха живота и делото на Махатма Ганди (1869-1948) като свидетелство за потенциалната ефективност на принципа за ненасилие. Най-лаконичен беше Уилям Андерсън: „Никой не би могъл да ме накара да убия друг човек.“ Карлайл Фредерик подчерта, че отказът да служиш в армията не е в разрез с патриотизма: „[Някои] смятаха, че отказът от военна служба е почти равностоен на предателство. Но моето възражение не беше срещу родината ми, а по-скоро срещу действията й. С други думи, моето определение за патриотизъм включваше отказа ми да убивам.“

Въпреки искреното им убеждение, че да служат в армията не е отговорът, мнозина изпитвали силно желание да направят нещо, което ще има истинско значение за родината им. Маршал Сътън си спомни: „Нашите приятели и колеги на други места в страната рискуваха живота си и нали разбирате, ние също искахме да се включим.“ Самюъл Лег изказа подобни съображения: „Така че ние в лагерите по програмата „Общественополезен труд за цивилни“ мрънкахме, че не ни възлагат работа „с обществена значимост“, както се изразявахме, защото много често беше така. По-голямата част от работата, която вършехме, беше загуба на време… Бяхме изпълнени с идеализъм… Всички около нас рушат света; ние иска[х]ме да го изградим отново.“

Избраните да участват в Минесотския експеримент били добре образована група пацифисти; всички били започнали образованието си в колеж, 18 били завършили колеж, а няколко вече били започнали да учат в университети. Много от тях се възползвали от възможността да учат в Минесотския университет по време на експеримента, а няколко дори завършили по още едно образование. Първоначално сините панталони, белите ризи и солидните обувки, които им дали при пристигането, били единственото, което ги отличавало от останалите студенти. По време на стандартизационния период участниците били добре нахранени и пълни с енергия. Много от тях първоначално се включили като доброволци в социални дейности, участвали в музикални и театрални продукции в Минеаполис и използвали възможността да посещават различните културни събития в града. Робърт Вилуок свирел на акордеон и организирал танцови вечеринки за местни групи, а Уесли Милър работел като разпоредител в Минеаполиския симфоничен оркестър, като в замяна му позволявали да присъства безплатно на концертите.

В първия ден от периода на полуглад, 12 февруари 1945 г., менюто на мъжете включвало малка купичка пшеничен грис, две препечени филийки, порция пържени картофи, порция желатинов десерт, малка порция конфитюр и малка чаша прясно мляко. Въпреки че точното съдържание на хранителни вещества на менюто и индивидуалните резултати от различни изследвания и измервания са представени с всички технически подробности в The Biology of Human Starvation, участниците обрисуваха по-ярка картина на ежедневието си по време на експеримента. Участниците се хранели заедно в Шевлин Хол в университетския кампус. От понеделник до събота включително имали по две хранения – в 8:00 и 18:00 ч., а в неделя имало и още едно малко по-солидно хранене в 12:45 ч. Първоначално футболният отбор се хранел по същото време, но впоследствие университетската администрация обявила промяна в графика, за да се избегне общуването между играчите и пацифистите. Предполагало се, че участниците трябва да отслабват приблизително 2,5 фунта (1,1 кг) на седмица, за да достигнат желаното понижение на теглото с 25% до края на периода на полуглад. Количеството храна, което всеки получавал, зависело от това доколко успява да изпълни поставената цел за седмицата. Обикновено намаленията или увеличенията на количеството храна били под формата на филии хляб. Даниъл Пийкок си спомни, че понякога страстите се разгорещявали значително в столовата, когато някой участник получавал малко повече храна: „Редяхме се на опашка за храната си и ако на човека пред теб дадат пет филии хляб, е много трудно да ги скрие. А ако на теб дадат само три, е доста обидно.“  Той спомена и тревожността, с която било посрещано обявяването на порциите за следващата седмица в петък вечерта: „… всеки петък привечер… слагаха списък с имената на всички нас и какви ще бъдат порциите ни за следващата седмица… [калориите]… дали ще получим по-малко храна, или повече… Някои от нас… отивахме на кино. С други думи, отлагахме момента, когато ще трябва да видим списъка; ужасявахме се да го видим, защото се бояхме, че най-вероятно ще намалят порциите ни… Беше почти сигурно, че новините ще са лоши, защото се предполагаше, че трябва да отслабваме.“

Участниците спели в голямо спално помещение с 2 редици легла с пътека помежду им. Даниъл Пийкок описва липсата на възможност да се усамотиш и обяснява, че такава била и целта на експеримента:

 

Душовете бяха в една дълга редица. Нямаше никакви преградни стени или нещо подобно. Дори и между отделните тоалетни нямаше стени. Човек не можеше да се усамоти никъде… И това е донякъде нормално, защото част от съдбата на опитните зайчета е изследователите да ги наблюдават по всяко време, да опипват и изследват всяка част от тялото им по един или друг начин, в един или друг момент, по една или друга причина.

 

След като един от участниците нарушил диетата и бил освободен от експеримента, било въведена партньорска система – те трябвало да се движат винаги по двама (т.е. с партньор), когато излизат от Лабораторията. Джаспър Гарнър бил благодарен за тази система, защото така било по-практично - физическите сили на участниците намалявали с всеки изминал ден: „… преди да се въведе партньорската система, веднъж бях тръгнал да влизам в универсалния магазин „Дейтън“. Той има въртяща се врата. Не можех да я отворя. Заклещих се. Трябваше да изчакам да дойде някой. А освен това вратите на библиотеката, нали разбирате. Е, сещате се, те са големи и не можех да ги отворя. Трябваше да чакам някой… да мине пред мен и да ми отвори вратата.“

Почти всички си спомниха разходките, които правели заедно с партньорите си, за да изпълняват изискването за изминаване на 22 мили (35,4 км) на седмица. Въпреки че част от разстоянието можело да се измине на бягащите пътеки в лабораторията, много от участниците предпочитали да вървят по пътеките по бреговете на река Мисисипи. Джаспър Гарнър си спомни една определена стратегия за изпълняване на изискването: „С Роскоу Хинкъл се досетихме, че можем да изминаваме маршрута от 11 мили всяка неделя вечер, което означаваше, че така ще сме отхвърлили половината от разстоянието, а през останалата седмица не беше никакъв проблем да изминем втората половина. За разлика от някои други, които в неделя изведнъж се сещаха, че не са успели, и прекарваха часове на бягащите пътеки, за да изпълнят изискването.“

Колкото повече траел периодът на полуглад, толкова повече повяхвал ентусиазмът на участниците; те ставали все по-раздразнителни и нетърпеливи в отношенията помежду си и започнали да изпитват мощните физически ефекти от ограничената диета. Карлайл Фредерик си спомни, че „… намирахме кусури на всички останали, дори на най-добрия си приятел. Правехме от мухата слон… дреболии, които не биха ме подразнили преди или след това, наистина ме разстройваха.“ Маршал Сътън отбеляза: „… нямахме търпение, ако трябваше да чакаме на опашка… и понякога ни дразнеха навиците на хранене на другите… Помня, че една вечер отидох при един приятел и му се извиних с думите: „О, днес се държах ужасно, така че нали знаеш, нека да не си лягаме с тези мисли.“ Може да се каже, че станахме по-вглъбени в себе си и имахме по-малко енергия. Знаех къде са всички асансьори в сградите.“ Участниците съобщавали за понижена издръжливост на ниски температури и искали допълнителни одеяла, въпреки че било лято. Получавали световъртеж, изпитвали силна умора, имали болки в мускулите, косопад, понижена координация и шум в ушите. Няколко от тях били принудени да спрат да посещават лекциите, защото просто нямали нито енергия, нито мотивация да присъстват и да се концентрират (3).

Храната станала фикс идея на участниците. Робърт Уилъби си спомни за нерядко сложните процедури, които измисляли, за да изяждат малкото осигурена им храна: „… храненето се превърна в ритуал… Някои хора разреждаха храната си с вода, за да изглежда повече. Други отхапваха малък залък и го задържаха дълго в устата си, за да му се насладят. Затова храненето отнемаше много време.“ Карлайл Фредерик бил един от няколкото участници, които започнали да колекционират готварски книги и рецепти; споделил, че до края на експеримента бил събрал близо 100. Харолд Бликънстаф си спомни за отчаянието от постоянните мисли за храна:

 

Не мисля, че в живота ми има много други неща, чийто край съм очаквал с такова нетърпение, както края на този експеримент. И не толкова… заради физическия дискомфорт, а защото храната се беше превърнала в най-важното нещо в живота ни… тя беше станала центърът на вселената ни и направо единственото, за което живеехме. А животът е доста скучен, ако няма за какво друго да живееш. Искам да кажа, че когато ходехме на кино, любовните сцени не ни интересуваха кой знае колко, но обръщахме внимание на всяка сцена, в която героите се хранеха, и какво точно ядяха.

 

Няколко от участниците, сред които и Макс Кампълман, бяха единодушни, че малко след началото на периода на полуглад изгубили всякакъв интерес към жените и срещите: „Казвам ви, желанието ми за секс изчезна. Напълно липсваше.“ Самюъл Лег си спомни, че най-унизителният момент от експеримента за него бил свързан с емоционална реакция, причинена от нарастващата физическа слабост и изтощение:

 

Вървяхме… [с моя] партньор… беше минало много време от началото на периода на полуглад и бяхме изморени… оглеждахме се за алеи пред къщите, когато стигахме до пресечка… за да не се налага да се качваме от пътното платно на тротоара… И затова вървяхме в канавката покрай тротоара и търсехме алея. Бяхме изморени и слаби. И както стояхме на един ъгъл и чакахме да светне зелено или нещо подобно, се зададе едно дете с колело, което въртеше педалите с всичка сила и караше много бързо… А аз го погледнах и казах: „Еха, виж това момче. Направо профуча покрай нас.“ А после си помислих: „Знам къде е тръгнало. Прибира се вкъщи за вечеря. А аз - не.“ И после съвсем за кратко, или поне се надявам, че беше за кратко… изведнъж намразих момчето… Сега никак не ми е приятно да ви го кажа, защото не говори много добре за мен. Но си спомням… с… ужас, че точно така се почувствах. Напълно ирационално, но така беше. Питате дали си спомням за нещо по-конкретно; онази случка ми се е запечатала в паметта. Беше тежко.“

 


 ФИГУРА 2 Фотография в списание Лайф на пацифисти по време на експеримента с гладуване. 30 юли 1945 г. Том 19, брой 5, стр. 43. Източник: Wallace Kirkland/Time Life Pictures/Getty Images.

 Участниците започнали да привличат повече внимание в кампуса, когато започнали да проявяват видими признаци на гладуване – хлътнали кореми, изпити лица, изпъкнали ребра и отоци на краката, глезените и по лицето. Възникнали и други проблеми като анемия, неврологични дефицити и кожни промени. Изведнъж историята достигнала до милиони американци. Робърт Маккъла си спомни: „Е, дълго време никой не обръщаше внимание, защото дори не знаеха, че се провежда такъв експеримент. Но в един момент се разчу… и тогава се озовахме под обсада от пресата на Минеаполис и Сейнт Пол. Искаха да научат всичко за експеримента. И мисля, че така се стигна до материала в списание Лайф.“ Броят на списание Лайф от 30 юли 1945 г. съдържал статия, озаглавена „Мъже гладуват в Минесота“, с няколко потресаващи фотографии на доброволците (14) (фиг. 2, 3). Местните вестници започнали да отразяват историята на „опитните зайчета“ и да описват подробно влошаването на здравословното им състояние. Но дори при повишеното внимание от страна на медиите не настъпила промяна в дизайна и методологията на експеримента. Вестник Сейнт Пол Диспач съобщава: „… участниците,… подложени на гладуване, са изгубили толкова много от физическите и умствените си способности, че не е останала и следа от амбицията им, от волята им да продължат, и не могат да извършват тежък физически труд като земеделска работа, миньорство, лесничейство, вдигане на товари и много други видове работа, които са необходими за възстановяване на опустошената от войната Европа“ (15). Вестник Минеаполис Стар-Джърнъл пише: „… един от участниците минавал покрай пекарна и толкова се изкушил от съблазнителните аромати, които се носели от нея, че се втурнал вътре и купил дузина понички. Раздал ги на децата на улицата и гледал с наслада как ги изяждат“ (16). Статия в седмичника Крисчън Адвъкът съдържа подробности за някои от извършваните най-различни изследвания:

 

Скоростта на по-малка бягаща пътека може да се увеличава постепенно, така че участникът да бяга до изтощение. Бягащата пътека се използва и за психомоторно изследване, докато участниците вървят по нея. Например субектите се опитват да прекарат показалец през лабиринт, без да докосват страните, а друго устройство записва времето им на реакция на светлинни сигнали. Правят тестове с потупване за определяне на мускулната координация. С атаксиометър се измерва чувството за равновесие. Друго приспособление – между другото, много подобни приспособления са изобретени от изследователи в тази лаборатория – ще определи зрителния ъгъл (17).

 

Въпреки трудностите, свързани с гладуването, участниците изпитвали решимост, която някак им помагала да не се отказват. Когато всеки от тях беше запитан дали някога са обмисляли да се откажат, отговорът на всички беше категоричен и ясен: „Не“. Харолд Бликънстаф си спомни:

 

Просто бях решил, че именно това ще правя и затова държах да го направя… затова бих казал, че когато минавах покрай някоя пекарна, се чувствах по същия начин, както когато минавам покрай банка. Може би щеше да е приятно да се сдобия със съдържанието й, но дори не ми минаваше през ума да го направя. Никога не съм си задавал въпроса дали да наруша диетата, или да направя нещо друго.

 

Даниъл Пийкок предположи, че в тяхната отдаденост имало някаква фанатичност: „… може да се каже, че експериментът стана нашата религия. И държахме на всяка цена да запазим вярата си. А това беше доста трудно. Затова мисля, че спокойно може да се каже, че през онази година експериментът беше нашата религия. Той беше нещото, на което бяхме отдадени.“ Маршал Сътън открил някаква дисциплина в стреса, която му помогнала да завърши експеримента: „Стараех се да проявявам дисциплина и да чета всеки ден или просто да седя мълчаливо – това се вписваше в начина ми на живот в онзи момент.“ Както Макс Кампълман, така и Роскоу Хинкъл предположиха, че сравнително натоварената им програма в университета е отвличала вниманието им, което им е помогнало да не се откажат. Дан Милър беше по-лаконичен: „Мамка му, беше въпрос на воля! Няма смисъл да търсите други обяснения.“

 


 ФИГУРА 3 Фотография в списание Лайф на пацифист при изследване с накланяща се маса по време на експеримента с гладуване. 30 юли 1945 г. Том 19, брой 5, стр. 45. Източник: Wallace Kirkland/Time Life Pictures/Getty Images.

 3-месечният период на захранване започнал в края на юли 1945 г. и продължил до 20 октомври 1945 г. С настъпването на Деня на победата на 8 май 1945 г. и капитулацията на Япония на 14 август 1945 г. резултатите от експеримента започвали да придобиват все по-голямо значение. Няколко от участниците като например Ърл Хекман изразили разочарование, че резултатите не излезли по-скоро: „Надявахме се да повлияем върху световния глад след войната… [но] експериментът малко закъсня.“ Въпреки че пълната монография е публикувана чак през 1950 г., Кийс изнася първите резултати относно най-ефективните диети за захранване още преди края на експеримента (18, 19). На конференция в Чикаго през 1945 г. Кийс отбелязва:

 

Трябва да се осигури достатъчно храна, за да се даде възможност за възстановяване на разрушените по време на гладуването тъкани… експериментите ни показаха, че при възрастен мъж не може да се осъществи осезаемо възстановяване при диета с 2000 калории [всъщност 2000 kcal (8368 kJ)] на ден. Подходящият калориен прием е по-скоро 4000 калории [4000 kcal (16 736 kJ)] на ден в продължение на няколко месеца. Важен е и съставът на захранващата диета, но ако калориите не са в изобилие, допълнителните белтъчини, витамини и минерали на практика са безсмислени (20).

 

Кийс подчертава и драматичното въздействие на гладуването върху психическата нагласа и характера и изказва предположение, че изграждане на демокрация и на нация няма да бъдат възможни при население, което няма достъп до достатъчно храна. Информацията за експеримента била съобщена на различни национални и международни организации и на военните, които разработвали план за подпомагане след войната.

За някои от участниците захранването се оказало най-трудната част от експеримента. Много от тях се изненадали, когато първоначално отслабнали още повече, след като започнали да им дават малко повече храна – това се дължало на елиминиране на излишната течност, защото били развили оток. Чарлс Смит си спомни, че теглото му било достигнало 99 фунта (45 кг) – разликата спрямо първоначалното му тегло в началото на периода на полуглад била над 50 фунта (22,7 кг). Въпреки че теглото на Харолд Бликънстаф останало малко над 100 фунта (45,3 кг), той наричал себе си „90-фунтов слабак“. Уилям Андерсън съобщи, че в много отношения захранването не било „много по-добре“ от периода на полуглад, донякъде защото не изпитали значително облекчение на усещането за глад. Роскоу Хинкъл изтъкна, че периодът на захранване „… се оказа по-лош за мен от всичко останало… Тревожех се, защото не усещах никакво възстановяване.“ Първоначално групата с най-нисък калориен прием започнала да получава по 2200 kcal (9205 kJ) – само с около 400 kcal (1674 kJ) повече отколкото през периода на полуглад, но Кийс в крайна сметка увеличил количеството храна, когато видял, че участниците не показват значителни признаци на подобрение. Мъжете споделили, че първите признаци за възстановяване били намалено замайване, апатия и летаргия, но усещането за умора, загубата на либидото и физическата слабост се подобрявали бавно (3). Робърт Маккъла посочи, че разбрал, че е започнал да се възстановява, когато най-после възвърнал чувството му за хумор.

Никой от интервюираните не си спомняше да са получили подробни указания за препоръчителна диета или физическа активност след края на експеримента и всички бяха единодушни, че не се чувствали напълно възстановени след 3-месечния период на захранване. Въпреки че ги предупредили да не преяждат в първия ден, имали свободата да се хранят, както пожелаят. Хенри Шолбърг си спомни, че трябвало да го откарат в болницата за промивка на стомаха, защото „просто прекалил“. Харолд Бликънстаф повърнал в автобуса на връщане след едно от многото хранения в първия ден; установил, че просто „… не можех да удовлетворя силното си желание за храна, като натъпча стомаха си“. И много други съобщават, че приемали прекалено големи количества храна, след като напуснали Минесота; Джаспър Гарнър каза, че имали да запълват „едногодишна празнина“. Много от участниците като например Роскоу Хинкъл напълнели значително: „Боже, напълнях, и още как. Е, бяха си чисти сланинки. Още не бях възстановил мускулната си маса. А възстановяването на мускулите – божке, това хич не беше лесна работа.“ Приблизителното време за пълно възстановяване било от 2 месеца до 2 години, но никой от интервюираните не смяташе, че е имал дългосрочни отрицателни ефекти от участието си в експеримента. Някои предположиха, че Лестър Глик изразил недоволство, че развил туберкулоза в края на периода на захранване, но в некролога му от 2003 г. се казва: „През Втората световна война е сред пацифистите на алтернативна служба… и взима участие в революционен експеримент с гладуване в Минесотския експеримент“ (21).

Накрая данни за 32 от 36 участници били включени в окончателния текст на монографията и таблиците. Двама доброволци нарушили диетата и били освободени от експеримента: единият се отбил в няколко сладкарници за сладолед и млечни шейкове, а по-късно откраднал и изял няколко брюкви, а другият дъвчел огромни количества дъвка и признал, че ядял отпадъци от кофи за боклук. И двамата страдали и от тежък психологически стрес по време на периода на полуглад, който довел до няколко кратки престоя в психиатричното отделение на университетската болница. Друг участник нарушил диетата и по-късно развил урологични усложнения, поради което данните му не можели да бъдат включени, но го помолили да остане и да помага в кухнята. Отначало позволявали на участниците да дъвчат дъвка, но някои започнали да дъвчат по 40 пакетчета на ден. Един от доброволците по-късно бил изключен от експеримента, защото отслабването му не отговаряло на хранителния прием и енергийния разход, поради което възникнали опасения за прекомерното дъвчене на дъвка.

Когато бяха помолени специално да споделят как им е бил обяснен експериментът и как са се държали с тях през времетраенето му, няколко от участниците посочиха, че в информацията, която била дадена в обявата за набиране на доброволци, и в обясненията на учените по време на интервютата за отсяване на кандидатите се подчертавало, че експериментът ще бъде тежък. Макс Кампълман отбеляза:

 

Обясниха ми какво ще се случи. Не скриха нищо от мен. Обясниха, че не могат да гарантират, че няма да имам трайни увреждания… Не знаеха как ще се развият нещата. Именно това искаха да разберат… наистина наблегнаха, че няма да е приятно… казаха, че няма да е лесна задача.

 

Повечето споменаха също, че се чувствали в добри ръце през целия експеримент. Робърт Маккъла посочи: „Знаех, че следят показателите ми и че нищо няма да ми се случи физически.“ Чарлс Смит се чувствал в безопасност заради „… много високото ниво на професионална отговорност… нямаше физическа заплаха за дългосрочното ни оцеляване, защото бяхме заобиколени от експерти, които ни наблюдаваха много отблизо“. На моменти изглеждаше, сякаш участниците ще започнат да се извиняват за относителната сигурност на експеримента в медицинско отношение, и държаха да стане ясно, че правят разлика между собственото си гладуване и гладуването без медицински надзор. Заключителният коментар на Самюъл Лег беше свързан с този въпрос: „Разликата между нас и хората, на които се опитвахме да бъдем полезни: те вероятно са разполагали с по-малко храна от нас. Ние гладувахме във възможно най-добрите условия от медицинска гледна точка. И най-важното: знаехме точния ден, когато мъчението ни ще свърши. Хората в Белгия, Нидерландия или където и да е не са можели да се похвалят с никое от тези неща.“

Участниците си спомняха за професионализма на Кийс – той винаги бил с бяла престилка, с бележник в ръка и не говорел много. Мъжете се чувствали спокойни в присъствието му и казаха, че му имали доверие. Маршал Сътън коментира, че университетът приел пацифистите и проекта, „защото Ансел Кийс [ги] приемаше“. Ричард Мънди предположи, че след като Кийс и персоналът на лабораторията видели драматичния ефект от гладуването, те може би изпитали повече притеснения за етичността на експеримента от самите участници: "Г-жа Кийс каза, че д-р Кийс бил силно притеснен по време на експеримента, като виждал как отслабваме, измършавяваме и т.н. Прибирал се у дома и казвал: „Какво причинявам на тези младежи? Нямах представа, че ще бъде толкова тежко.“ Може би най-убедителното свидетелство за авторитета на Кийс е фактът, че участниците бяха единодушни, че ако можеха да върнат времето назад, отново щяха да вземат решение на участват, дори след като бяха преживели физическите лишения, които експериментът предполага. Но подобно на Даниъл Пийкок, повечето добавиха: „Но имайте предвид, че бих го направил отново, ако можех пак да съм на 24!“

След Минесотския експеримент много от участниците продължили да се придържат към пацифистките си убеждения. Седем от 18-те интервюирани взели участие в инициативата „Крави за благотворителност“ – програма за доставки на добитък в следвоенна Европа; мъжете отговаряли за почистването и грижите за животните по време на пътуването с кораба през Атлантическия океан. От 1948 до 1950 година Харолд Бликънстаф работил в транспортна бригада в Полша за доставка на строителни материали на хора, чиито домове били разрушени през войната, а участвал и в доброволчески трудови лагери в Европа. Самюъл Лег работил в квакерската организация „Американски благотворителен комитет на приятелите“ и помагал за набиране на средства за храна, които да се изпратят в Германия, а по-късно работил по различни квакерски проекти във Франция и Швейцария. Маршал Сътън заминал с „Американски благотворителен комитет на приятелите“ за Газа в Близкия Изток, за да помага в осигуряването на храна за бежанци, и прекарал по-голямата част от професионалния си живот в работа и ръководство на квакерски проекти в САЩ. Робърт Маккъла завършил Факултета по теология на Йейлския университет, а после работил в университетски църкви в Калифорния, Южна Дакота и Хавай. Робърт Вилкок завършил Факултета по теология на Чикагския университет и работил в университетски и енорийски църкви в Средния Запад. Уилям Андерсън бил ръкоположен като методистки пастор в Мозамбик и близо 30 години работил в ЮАР, Мозамбик и Кения. Макс Кампълман направил кариера в политиката, правото и дипломацията. Оглавявал делегациите на САЩ за преговорите в Женева за ограничаване на ядрените и космически оръжия през 1974 г. и в Конференцията за човешките права „Изток-Запад“ в Мадрид в началото на 80-те, а по-късно бил назначен за заместник-председател на Института за мир на САЩ. Много от другите участници станали известни професори и преподаватели. Въпреки постиженията си в различни области те продължили да гледат на участието си в Минесотския експеримент като на едно от най-важните и паметни дейности през живота си. Уесли Милър сподели: „Експериментът придаде цвят на целия ми живот… [и беше] едно от най-важните неща, които някога съм правил… Гордея се с работата на програмата „Общественополезен труд за цивилни“ по време на войната.“ Самюъл Лег сякаш говореше от името на всички, когато коментира: „Предполагам, че повечето от нас смятат, че сме направили нещо полезно и се радват, че са участвали, а това прави живота ни по-хубав.“

 

 

БЛАГОДАРНОСТИ

 

        Благодарим на Каролин Уилямс за помощта й за откриване на информацията за връзка с интервюираните, на Хенри Блакбърн за съветите му в ранния етап от изследването и на Кати Рамел за помощта за откриване на различни статии от периода на експеримента.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

 

Виж: https://academic.oup.com/jn/article/135/6/1347/4663828